dandio’s blog

на днешната дата се навършват 7 години от 21.12.2001 – инцидента Индиго.

ЗАГИНАЛИТЕ ДЕЦА
Виктория Красимирова Миркова – 10 години(сега щеше да е на 17)

Димитър Андреев Андреев – 13 години(20)

Елена Людмилова Спандониева – 13 години(20)

Кристина Бисерова Кабакчиева – 13 години(20)

Любомира Петрова Захариева – 13 години(20)

Мадлен Николаева Николова – 14 години(21)

Цветелина Иванова Ралчовска – 14 години(21)

Дано да са на едно по-добро място

Ще постна нещо написано от един човек, когото много уважавам.

Къде беше когато чу за Индиго?
автор – Влади Райчинов

Казваш,че никога няма да забравиш къде си бил,когато чу новините за трагедията в дискотека”Индиго”.Аз също.

Аз бях в хола,пред телевизора.Седях сред компания млади хора,които щяха да си пускат да гледат видео.Няма да забравя как някой извика да мълчим и усили звука на новините по bTV.Там бях.

Бях до паникьосаната майка,която отчаяно се мъчеше да набере GSM-a на дъщеря си,за да разбере дали детето й е между живите.Като не успя да се свърже,двамата с нея излязохме и хванахме такси към мястото,за да проверим лично.

Седях до разсеяния чиновник,който се прибираше с колата си в края на петъчния работен ден.Като минавахме край стaдион ”Юнак”,видяхме хора,които истерично ни махаха да спрем.Искаха да закараме някакво дете в безсъзнание до “Пирогов”.Веднага го качихме на задната седалка и бързо тръгнахме.”О,Господи – обърна се той към Мен, – каква ли трагедия е станала тука…”

Бях също до двамата бодигардове,когато тълпата деца започна да напира да влиза през загражданията.Опитах се да ги предупредя да бъдат по – внимателни,но те от години не бяха чували гласа Ми и сега не Ме познаха.

Бях и сред тълпата.Възбудата беше заслепила очите им. Алкохолът беше заглушил ушите им.

Вестта за новия DJ бе завладяла сърцата им.И докато телата им се притискаха все по – плътно едно до друго,аз се опитвах да се докосна до душите им.Няколко ме чуха.Повечето – не.

Бях после и до рамото на лекаря д -р Билдеров,който 40 минути се опитваше да задържи изнизващия се живот на 13 – годишната Цветелина в Първа градска.

”Защо,защо?” – Ме питаше той,стискайки дланта Ми с треперещи ръце.После двамата тръгнахме,за да потърсим собствената му дъщеря,която беше в друга дискотека.

Бях в София, във Варна, в Пловдив. Бях в твоя дом. Стоях до теб, когато ти чу ужасната новина. Ти усети ли ме?

Искам да знаеш,че видях всяко едно от онези лица. Познавам по име всяко от онези деца – Любомира, Митко, Кристина, Елена, Виктория, Цветелина и Мадлена.

Познавам и другите,които оживяха.Само че те не Ме познават.

Някои от тях чуха гласа Ми за първи път на онова стълбище.

Някои Ме потърсиха с последния си дъх.

”Ела с Мен – шепнах в ушите им. – Аз знам пътя.”Някои не можеха да Ме чуят поради паниката и писъците.Други избраха за пореден – или последен – път да Ме игнорират.Но Аз бях там.

Ти самият не беше в тълпата онзи петък вечер.Но ако беше там, ако на теб ти оставаха три последни минути живот,ако притиснатият под всички тези тела беше самият ти и усещаше,че не можеш да поемеш дъх и да задържиш дух,тогава щеше ли да си спомниш за Мен?

Двайсет и първи Декември 2001 година не беше краят на твоето житейско пътешествие.Но някой ден този край ще се зададе.Тогава Аз пак ще бъда до теб.Потърси Ме и ще видиш,че не е трудно да бъда намерен.Само Ме повикай и се ослушай внимателно.

Позволи Ми да се сприятеля с теб още тази вечер.Отдавна копнея за този миг…

с обич: Исус